Може да съм груб в поведението си, може да ми липсва способност да показвам чувствата и вълненията си, може да не мога да изказвам винаги възхищението си от красивите и вълнуващи неща, но класическата музика ме прави много чувствителен и ме препраща в някакъв друг свят, където сме само тя и моите чувства и асоциации.
Винаги, когато слушам симфонична музика, се стремя да я превърна в картина, нарисувана от мелодията, от отделните фрази и музикални ефекти. За първи път вълнуващо усещане, че асоциациите ми съвпадат с музиката, почуствах, когато в 1979 год. лежах болен във Военната болница в Москва и със слушалки слушах увертюрата към операта "Танхойзер" на Вагнер.
Тази вечер за втори път изпаднах в щастливо състояние, заживявайки в картините, които Бетовен рисуваше в моето съзнание с четирите части на своята "Ероика". Чел бях, че тази симфония Бетовен е написал под впечатлението на войните на Наполеон.
Не зная точно какво е мислил най-големият музикален философ Бетовен, когато е писал "Ероика", но за мен, професиналният военен, тази симфония е най-великото емоционално описание на войната, като обществено явление. "Ероика" може да се сравнява по величие и значимост само с "Война и мир" на Лев Толстой!
Светлините в зала "България" угаснаха и в настъпилата пълна тишина прозвучаха първите акорди на развълнувания въоръжен народ. В това вълнение има самочувствие, разбиране за правотата на предстоящата война, готовност за саможертва за вълнуващия идеал и в името на народния водач. Това вълнение сякаш постепенно преминава от отделния въоръжен човек в подразделенията на армията и достига върха си в маршовете на цялата армия и песните на целия народ. Еуфорията от предчувстваната победа вълнува природата, слънцето, небето и всичко е толкова логично. Отиваме на война, ние сме прави, ние ще победим, нас ни водят непобедими пълководци.
С тази сила на чувствата са започвали войните във всички епохи на човешката цивилизация. И нито мисъл за смъртта.
Втората част на симфонията е картината на бойното поле. Такава картина съм вижал в един музей с надпис "Битката при Солферино". Не мога да си спомня името на художника
Там се съпоставя смъртта и живата природа. С траурната мелодия се разхождам през нощта по бойното поле, осветено от фосфорната лунна светлина. Бойци лежат в разни пози в тревата. Ранени издават тихи стонове на болка. Със сетни сили, подпирайки се на пушките си, успели да се надигнат бойци крачат към мъждукащите светлини напред. Изцвилва кон, надвесил се над недишащия вече негов повелител. Тишина и примирение със съдбата. Няма ропот, няма съжаление. Смъртта е тази, за която не се е мислило до и в боя. Тя просто е дошла.
Но не всичко е мъртво. Останала е природата. Виждат се дърветата, които утринният вятър люлее. Идва светлият ден и зад траурната мелодия се чуват песните на птиците. Животът не е свършил. Смъртта е само тук на бойното поле.
Няма последна война. Има само поредна война. Тя сякаш се забравя и отново хората, които не мислят за смъртта, пак пеят войнствени песни. Пак нови идеали, пак непобедими генерали, пак еуофория на правото да се воюва.
Това видях в третата част.
В четвъртата част видях мисълта на хората. Мисълта за смисъла и безсмислието на войната. Видях забравените падналите герои от бойното поле. Видях окичените с ордени и медали останалите живи. Славата е за живите. За падналите в боя е само споменът и мъката. Няма отрицание на войната. Тя остава като единствено място, където се проявява мъжеството, където се раждат героите, където по най-категоричен начин се проявява любовта към Родината, към царя или императора. Великият философ в своето време не вижда безсмислието на войната.
